*Луната: Deus Lunus; Phoebe*

Автор: Lillie

Луната се намира в по-тясна връзка със Земята от всяко друго небесно светило.

Слънцето е Животодател на цялата планетна система, а Луната е Животодателка на нашата планета. Тя е Царица и тя е Дар. Тя е била Цар Сома преди да се превърне във Феб и целомъдрената Диана. Тя е преди всичко Божество на християните благодарение на евреите, последователи на Мойсей и Кабала.

Луната е била жив символ на Йехова, Даваща Живота и Смъртта, Властелинка на Битието – в нашия свят.

Докато при гърците Артемида е била Луна в Небесата и Диана на Земята, имаща отношение към раждането на децата и живота, у египтяните тя е била Хеката в Ада,

Богиня на Смъртта, властваща над магията и чародейството. Освен това, като олицетворение на Луната /проявленията на която са тройнствени/, Диана-Хеката-Луна обединява три аспекта в едно, тъй като тя е “Diva triformis, tergemina, triceps”, има три глави на една шия подобно на Брама-Вишну-Шива. Следователно тя е праобраз на нашата Троица, която не винаги е била изцяло с мъжко начало.

Числото Седем, толкова изпъкващо в Библията и толкова свещено в седмия ден или Сабат, е дошло при евреите от древността, вземайки своето начало от четворното число Седем, съдържащо се в 28-те дни на лунния месец, всяка седма част на който е представяна с една четвърт във фазите на Луната.

И двата култа, Лунният и Слънчевият, са най-древните в света и в тази връзка съществува спор коя именно сред религиозните системи е най-древна – египетската или индуската. И двата култа са се запазили и до днес и господстват в целия свят, някъде открито, а другаде /например в християнската символика/ - тайно.

Котката като лунен символ е била посветена на Изида, донякъде олицетворяваща Луната /точно като Озирис – Слънцето/, и често може да бъде видяна в ръката на Богинята.

Оттук и митичната алегория, представяща Диана, скриваща се в Луната в образа на котка, когато се е опитвала заедно с други Божества да избегне преследването на Тифон.

Луната в Египет е била едновременно “Око на Хор” и “Око на Озирис”-Слънцето.

Не на последно място е виждането на философите алхимици относно триединството Слънце-Луна-Меркурий, според което: “Меркурий трябва винаги да е близо до Изида като неин помощник, тъй като без Меркурий нито Изида /Луната/, нито Озирис /Слънцето/ могат нещо да направят във Великата Работа…”.

Индусите се гордеят, наричайки себе си Слънчева и Лунна Династия. Християните, считайки това за идолопоклонничество, в същото време се придържат към религията, основана изцяло на Слънчевия и Лунния култ.

Култът на католиците към Дева Мария всъщност е основан на древния култ на Лунните Богини, а Йехова на протестантите преди всичко е Лунен Бог, като и двете църкви са включили в своите теологии Слънчевия Христос и Лунната Троица.

За Лунния култ на халдейците и вавилонския Бог Син, наричан от гърците Лунен Бог, се знае твърде малко… Халдейците, както и евреите, дошли след тях, са били почитатели на Луната под различни нейни имена, мъжки и женски.

В непубликуван ръкопис на един много осведомен и проницателен учен и мистик се дава хипотеза, която ни позволява да надникнем в тайната на древната символика: “Една от първите задачи сред хората, задачи, свързани с истинска необходимост, трябва да е познанието на периодите от време, отбелязани на небесния свод, издигащ се над хоризонта или над нивото на тихите води. Тези периоди са започнали да се определят по деня и нощта, по лунните фази, нейните звездни и синодически завъртания и по периода на слънчевата година с връщането на сезоните и използването на такива периоди на естественото измерение на на деня и нощта или денонощията, разделени на светлина и тъмнина.

Също така е било открито, че в течение на периода на слънчевата година ние имаме по един най-дълъг и най-кратък слънчев ден, а също и два слънчеви дни, в които денят и нощта са равни, и че времето на годината, отговарящо на тези дни, може да се отбележи с голяма точност в звездните групи на небесата или съзвездията, подложени на това ретроградно движение, което с течение на времето би изисквало поправки чрез добавяне, както това е било при описването на Потопа, когато е била направена поправка от 150 дни за период от 600 години, в течение на който объркването в показващите времето знаци се е увеличило…”.

Но еверите, свързвайки Йехова в неговото качество на творящ Бог непосредствено с Луната… са направили свои Патриарси някои съзвездия на Зодиака и на планетарните Богове… Ясно е доказано това, че Богът, с когото са се обременили християните, не е бил нищо повече от Лунен символ на възпроизводствената или детеродната способност на Природата. “Йехова” в неговия най-добър аспект е Бина, “Висшата Помагаща Майка, Великото Море или Светият Дух”, и поради това е синоним по-скоро на Мария, Майката на Исус, отколкото Негов Баща; тази “Майка”, бидейки латинската дума “Mare” – море – тук също е и Венера, Stella del Mare, или “Звезда на Морето”.

Оттук и изводът, че съвременният римокатолически символизъм всъщност свързва Дева Мария, Magna Mater на сирийците и гърците с Луната. Затова Джералд Масей в неговите лекции за “Древното и Съвременното Луно-почитане” казва: “Човекът в Луната /Озирис-Сет, Йехова-Сатана, Христос-Юда и прочие Лунни Близнаци/ често се обвинява в безнравствено поведение…

В лунните феномени Луната е била единна, Луната като такава, която е била двуполова и троична по своята природа, като майка, дете и юноша. Така детето на Луната е станало съпруг на своята собствена майка! Това не би могло да се избегне, след като е трябвало да стане. Синът е бил принуден да стане свой собствен баща! Тези отношения са били отхвърлени от по-късната социология и първобитният човек на Луната е бил отхвърлен. Но в по-късната и най-малко разбираема фаза това е станало централна доктрина на най-грубо суеверие, което някога е било виждано от света, тъй като тези лунни феномени /и техните по човешки представени отношения/, като се включва и кръвосмешението, са самата основа на християнската Троица в Единството.

Като следствие от непознаване на символиката, представите от древността са станали най-дълбока религиозна тайна в съвременното Луно-почитане. Римската църква, без да се смущава от тези доказателства, изобразява Дева Мария облечена в слънцето и с полумесец под краката, държаща на ръце лунния младенец…сина и съпруга на майката Луна!” По-нататък се пояснява, че Сефирата с женско начало Бина се нарича от кабалистите Велико Море; поради това Бина, божествените имена на която Йехова, Иах и Елохим, е просот Тямат на халдейците, Женска Мощ, Thalatth на Бероз, царяща над Хаоса и впоследствие превърната от християнската теология в Змия и Дявол. Тя-той /Yah-hovah/ се явява като небесните Не и Ева. И така, този Yah-hovah, или Йехова, е тъждествен с нашия Хаос-Отец, Майка и Син – в материален смисъл и в чисто физическия Свят; Deus и Demon едновременно; Слънце и Луна, Добро и Зло, Бог и Демон.

Лунният магнетизъм поражда Живота, съхранява го и го унищожава както психически, така и физически.

Слънчевият и Лунният култ, както и култът на Звездите и Стихиите могат да се намерят и в християнската теология.

Древните прорицания са се извършвали винаги със съдействието на Стихийни Духове /Spiritus Elementorum/, след което се открива, че Планетите,

Стихиите и Зодиакът са били представени от дванадесет камъка , наричани “Тайни на Стихиите” /Elementorum Arcana/ не само в Хелиопол, но също така и в Храма на Соломон, и както се посочва от различни писатели, в много стари италиански църкви и даже в Notre Dame de Paris могат да се видят и днес.

Нито един символ, включително и Слънцето, не е бил толкова сложен в своето многообразно значение, както е символът на Луната. И, разбира се, той е бил двуполов. У някои народи той е бил мъжки, както е например индуският “Цар Сома” и Син у халдейците; при други той е бил женски, както е прекрасната Богиня Диана-Луна, Ilithyia, Lucina. Жителите на Крит са я наричали Dictynna, а мидяните и персите Anai"tis. Но сега ние се интересуваме от най-целомъдрената и чиста от девствените Богини, а именно от Луна-Артемида. Тази Artemis-Lochia - Богиня, отговаряща за зачатието и раждането, се явява в своите функции в качеството на троична Хеката, орфическо Божество, предшественица на Бога на равнините и дохристиянските кабалисти в неговия лунен аспект. Богиня ????????? /Триморфос/ е била олицетворение на символа на различни и последователни аспекти на Луната във всяка от трите й фази… Ревнива, кръвожадна, отмъстителна и изискваща /не е ли това едно от лицата на аспекта Луна-Плутон / Луна в Скорпион/ и по-малко Луна в 8 дом?/, Хеката-Луна е достоен двойник на “ревнивия Бог” на еврейските пророци.

Цялата загадка на Слънчевия и Лунния култ, както той сега се среща в църквите, наистина се крепи на една стара като света тайна на лунните феномени. Целият Пантеон на Лунните Богове и Богини: Нефтида или Нет, Прозерпина, Мелита, Цибела, Изида, Астарта, Венера и Хеката, от една страна, и Аполон, Дионис, Адонис, Вакх, Озирис, Атис, Тамуз и т.н., от друга – всички те в своите наименования показват своята тъждественост с християнската Троица.

В религиозните ритуали Луната е служила на две цели. Сред посветените арийци, халдейци, гърци и римляни Сома, Син, Артемида, Сотеира /Аполон-Хермафродит/, Deus Lunus и особено Озирис-Лунен и Тот-Лунен /Тот-Лунен е Будха-Сома на индусите, или Меркурий и Луната/ са били Окултни Сили на Луната. Независимо дали това е мъжко или женско начало, Тот или Минерва, Сома или Ашторет, Луната е окултна Тайна на Тайните и е по-скоро символ на злото, отколкото на доброто. Нейните седем фази в първоначалното езотерично деление се подразделят на три астрономични феномена и на четири чисто психични фази.

Луната невинаги е била почитана и това е показано в Мистериите, в които Смъртта на Лунния Бог /три фази на постепенно намаляване и пълно изчезване/ е била символизирана от Луната, изобразяваща Гения на Злото, временно тържествуващ над светлината и Бога-Жизнедател – Слънцето.

Най-древният от всички култове, култът на Третата Раса /раса на Хермафродитите/ е бил култът, в който мъжкото начало на Луната е станало свещено, когато след т.нар. Падение е станало разделяне на половете.

В нашата раса, Лунно-слънчевото почитане е разделило народите на два определени антагонистични лагера. Получавайки начало в двоякия аспект на Луната, т.е. в съответното почитане на мъжкото и женското начало, това почитане е завършило с определени Слънчеви и Лунни култове. Сред семитските раси Слънцето много дълго време е било с женско начало, а Луната с мъжко – последното понятие е било заимствано от тях от традициите на Атлантида /Четвърта Коренна Раса/.

В древни времена Луната се е наричала “Владелец на Слънцето”. Еврейският канон и християнството са направили от Слънцето “Господ Бог” и “Йехова” на Библията и въпреки това самата Библия е пълна с нескромни намеци за Андрогинно Божество, което е било Йехова, Слънце и Ашторет, Луна в нейния женски аспект, напълно лишено от елемента на метафората, който му се придава днес. Религията на всеки древен народ е била първоначално основана на окултните манифестации на чисто абстрактна Сила или Принцип, наричан сега “Бог”. Наистина Нет, Изида, Диана и пр., с каквото и име да я наречем, е била “демиургична Богиня, едновременно видима и невидима, имаща своето място на небесата и помагаща за раждането на видовете” – казано накратко, Луна. Нейните окултни аспекти и сили са безбройни и в един от тях Луната става при египтяните Богинята Хатор, друг аспект на Изида /Хатор-Изида на Ада, Богиня на Запада на Нисшия Свят/, и тези две богини се изобразяват като хранещи Хор. На същата Богиня е бил посветен следният надпис, изписан на нейния трон: “Божествена Майка и Владетелка или Царица на Небесата”; тя е също “Звезда на Утрото” и “Светлина на Морето” – Stella Maritima и Lux Maris. Всички Лунни Богини са имали двояк аспект: единият божествен, другият – адски.

Причината за християнския и по-късно римокатолически култ на Звездите или символичното почитане на Слънцето и Луната е естествено следствие на неговото рождение и начало.

Приемането на такива символи от Латинската Църква като Водата, Огъня, Слънцето, Луната и Звездите и много други, е обикновено продължаване от християните на стария култ на езическите народи. По-нататък се изтъква една хипотеза, че “…Светът е бил роден от Водата и следователно изначалната

Мъдрост се е съдържала в този тайнствен Елемент” и че “Слънцето, всеосветяващо и всепроникващо, докато другото око е Луната, чието отражение гледа от Дълбините и която, залязвайки, се потапя накрая в Океана”… Вярването, че Огънят намира убежище във Водата, не се е ограничавало само със скандинавците. То е било споделяно от всички народи и накрая е било прието и от първите християни, символизиращи Светия Дух във вид на Огън, “огнени езици” – с дихание на Отеца-Слънце. Този Огън се спуска също във Водата или Морето – Mare, Mary – Мария. Гълъбът е бил символ на Душата сред няколко народа; той е бил посветен на Венера – Богиня, родена от морската пяна, а по-късно е станал символ на християнската Anima Mundi или Светия Дух. Впоследствие Луната е станала утвърден символ на всичките Богини Деви-Майки. Затова Луната е била тясно свързана във всички езически теогонии с Дракона, нейния вечен враг. Пресветата Дева или Мадона стои върху митичния Сатана, изобразяван лежащ, притиснат и безсилен под нейните крака. Това е, защото главата и опашката на Дракона, които и до днес в източната астрономия /и астрология/ представляват възходящите и низходящи възли на Луната, са били изобразявани в Древна Гърция също като два Змея. Херкулес ги убива още при своето раждане, така постъпва и Младенецът в ръцете на своята Дева-Майка. Джералд Масей много подходящо отбелязва това: “…Иконографията, както и догмите в Рим са били отживелица на период, много по-отдалечен, отколкото е християнската ера. Нямало е нито фалшификати, нито умишлени изкривявания на образите, нищо освен последователно продължение на представите с изкривяване на техния смисъл”.

Използван литературен източник: “Тайната доктрина” на Елена Блаватска